Утехата на религията ♥ Иван ВАЗОВ
(Иван Вазов (1850-1921), Национален книжовен музей)
По южния скат. – Утехата на религията
Около половина час се бавих на Алабак. Помислих, дори, да обядвам пред тая гледка, само че часът беше осем и половина, тоест рано. Атанас, който тъкмо пази разпоредбите на пътуването за Чепинската котловина, ми сподели, че би трябвало да обядваме долу, при „ Бялата вода “. Там има, сподели ми той, хубава полянка измежду гората, и тлъсти треви и извор, всичко каквото е нужно за отмора на хората и животните.
От тук пътят се продължава и слазя по южния скат на планината към Чепино, само че към този момент единствено за добитък благоприятен. Но ние го оставихме да следва своите безчислени зигзази по стръмнището, и ударихме пешком напреко низ урвата, обрасла със остаряла дъбова рядка гора. Спускането от на първо време отиваше много елементарно по зелената пристрастеност, пъстрена от огромните сенки на дъбовете, само че полека-лека краката ми хванаха да се уморяват, коленете да се подвиват. Атанас с трите мулета вървеше напред, като заобикаляше постоянно някакви мочурливи бари, които препречваха вървежа ни. От тука типът ми се закриваше; сегис-тогис единствено сред клонаците отваряше ми се незабавно част от долината; ветровит ветрец люшкаше безшумно листата, в лекия звук на които се смесваше глухия вопъл на Елидере, някъде долу в пропастта, която не виждах.
Това слазяне от Алабак произвожда една смяна в положението на душата ми… Изпитвам, без добре да си обясня зашо, един тип, тъжност. Такава тъжност припомням си, че усещах и при спущането ми от Рилските върхове. От горе на тях човек диша по-свободно, циркулацията е мощна, всичките органи предават по-силно на душата усещанията на възприятията, щото всичко ти доставя наслаждение, и най-мъчните задания, като че ли, че тука ги разрешаваш незабавно, и умората, както и разните телесни недостатъци, се придвижват с кураж, дори радостно. Често съм изпитвал, че на планините изобщо човек е по-предприемчив, по-силен и по-малко страхлив и душата му дохожда в благозвучие с огромните предмети, що я обикалят. Спомням си, че на Рилските върхове ненадейно ми дохождаха хрумвания и усеща, които бих могъл, може би, да изразя тогава, само че които в този момент съм некадърен освен да изразя, само че и да си ги възсъздам в мозъка. Те са се разсеяли из необозримите пространства, които ги бяха родили… И във въображението ми се мяркаха отново пирамидите на Кадиин и Еленин връх и безлюдните пустотии на постоянно мълчащите чалове, по които аз се скитах, като привидението, ту обиколен от венец облаци, ту липсващ в техните сиви безмълвни вълни …
По едно необичайно съвпадане, или по един загадъчен афинитет на душите, и бай Атанас в това също време мислеше за Рила. Защото той ме възчака под един дъб и ме попита:
– Господине, ти ходил ли си в Рила?
Аз му отговорих утвърдително. – Защо питаш?
– Оти и аз съм ходил там. Преди петнайсет години. Ходих да пошътам.
– Ратай ли си бил там?
– Не, по този начин, вървях да пошътам на свети Ивана, ливадите помогнахме да се покосят.
На моите запитвания Атанас ми разправи, че първото му дете чезнело от някаква непозната болест, която ни бабички, ни ходжи не могли да отстранен. Тогава той отишел да послужи на мънастира, като безвъзмезден служащ, с цел да омилостиви чудотвореца, та да прати здраве на детето му.
– Изцеля ли детето ти?
– Не можа, господине. Прибра го господ… Челеци сме, знайм ли какви грехове сме имали?
Атанасовото чело се позатъмни от горест.
– Имаш ли други дечица? – попитах аз.
— Имаме си: две момченца и едно момиченце. Жената доста плаче да иде да възпламени свещ на свети Ивана… За децата, каже. Сега тоя месец ще ги заведа. Ти какво мислиш, господине, нали не е зле? Виж, повече за децата ние мислим; да са живи…
Аз отговорих на Атанаса, че е добре да идат на св. Ивана Рилски… Аз не се счетох в право да мятам семето на подозрението в неговата религия, непрекъсната и неразклатена даже и след гибелта на първото му дете. Тая религия беше в неговата тъмна душа една заря и една благодетелна мощ, която го поддържа в тежкия му непреодолим живот. Защо да умъртвявам и едното, и другото, когато не мога да ги заместя с друго? Подобна религия е въодушевлявала толкоз генерации до през днешния ден, и тя нито нравственото възприятие, нито душевната тишина и ясност е нащърбявала. Скептицизмът на новото ни потомство доста ли е спомогнал за укрепяването и на едното и на другото? Като вселява в нас неверието и измита и последната диря от религиозното възприятие, той разрушава, дружно с веригите, които сплитат разсъдъка, и преградите, които обезпечават на душата доверие в незнайната мощ и сладкия еликсир на упованието. А уви, нашите разтревожени души, нашите обезверени сърца, нашите небогати размътени мозъци имат такава мощна потребност от успокоение и прояснение, лучи, на които изворът за постоянно е пресъхнал. Нашите доктори по медицината не могат с предписания да ни предадат и душевно здраве и мир, които дири и намира благочестието във вярата. Черковата и мънастирът са чисто благодетелни санаториуми за човешките скърби, страхове и разочарования. Всичките ония хиляди елементарни поклонници, които като бай Атанаса, отиват на мънастир, от далечни места, с писания и не дребни жертви, множеството пеши, се движат от една вътрешна мощ, доста по-сериозна и по-уважаема, в сравнение с всичките естетически и деликатни претекстове на поклонниците-туристи. Всякой един от тия небогати хорица носи една болежка, физическа или душевна, или едно подозрение, или една тежка тъга, или едно разкаяние, или една гореща молба, и постоянно една сияюща вяра за намиране отговор и лек, когато доближават свещената ограда… О, дано оплакваме слабостите на индивида и незнанието му, само че дано почитаме най-малките от очакванията му!
Изляхохме отново на пътя. Той продължава да кривули по хълбока на бърдото, потегля от Алабак на юг. Тука ходът стана още по-труден; скалистите прагове и стръмнината не ми разрешават да яхвам мулето, въпреки че Атанас ме предизвиква. Аз избирам да се трепя и унищожавам физически, нежели да трептя при всяка рискова стъпка на животното. С подкосени крайници аз безстрашно не преставам. Охрабряваме вярата, че скоро ще стигнем Бялата вода, с цел да си починем и се подкрепим. Аз мисля, че я стигам при всяка една полянка, която се отваря в гората, при всяка една планинска ручейка, що бърбочи край пътя. Не, Бяла вода била по-нататък!
Най-после, след два часа изтощен спуск от Алабак, ние я стигаме.
Из: „ В недрата на Родопите “, Иван Вазов, изд. „ Български публицист “, 1949 г.
Снимка: Иван Вазов (1850-1921), Национален книжовен музей;
